synthetic lovve

не мога да опиша колко съм благодарна
за последните летни дни на еди-коя-си година,
когато се научих да плета кошници от мигове
вместо върбови клонки, макар че ми липсва
писането с кръвта от прорязаните ми пръсти
като ексцентричен артист в някое таванско ателие
ами, може би пък съм!
кръвта замених със синтетични бои
и рисувам, рисувам по платна,
наредени едно върху друго
висока съм, висока е и веригата от картини
но е наклонена като кулата в Пиза,
наклонена съм и аз, само че в грешната посока
надясно, лявото ми е правилно
напук на библейските суеверия.

четките ми имат нужда от промиване,
както и спомените - обезобрази ги до неузнаваемост,
току-виж линиите ми са станали прави,
защото сега не са нищо повече от точки и черти -
досущ като Морзов код
къде е брегова охрана, къде са поясите?
ще се удавим ли или ще живеем?
ще живеем ли или ще рисуваме?
аз ще рисувам със изкуствено добити пигменти
не за разнообразие, а за да добият страните ми малко цвят
да не мислиш, че е лесно да си кръводарител
с неопитните медицински сестри и титаниевите им игли,
големи колкото Ескалибур?

с хаотични замахове бялото изчезва и наместо него
виждаш черни дупки и бледи следи от чужди стъпки
и този (а може би са повече?) чужденец
е последвал Мартенския заек в Страната на чудесата,
но няма да се върне, защото Червената кралица
го е обезглавила,
а може би просто е излязал от картината

балансът е нарушен и кулата се накланя под ъгъл 45 градуса
това е математическият начин, по който мога да ти обясня
защо любовта ми отдавна лежи на дъното на кладенеца

с кръв не ще рисувам повече за теб,
our lovve is now synthetic and will fade away in time
точно както цветовете на последната ми картина

Туристическа обиколка

Изгубена в зимните пожари
на сърцето дишам все още пепел, кълна с жупел на душата
и затварям всеки вход за спасението, за което напразно съм се молила да дойде.
Със суровост на лицето ти завещавам последните си писъци: агония в най-чистата си форма и четири неизползвани ампули морфин.
Не съм мъченица. Гърчих се с часове по своя воля като мазохист под бич. Никой никога не ме попита за мотива ми. А и да беше - по-безсмислен въпрос не би задал.
Не съм и психично болна. Нямам проблеми с личноста.
Отказах да ми направят лоботомия, макар че с голи ръце разтворих главата си, за да открият древни руни и астрономически карти по мозъчната ми кора.
Съзвездията бяха заличени с пясък, а символите - опашати лъжи.
Сега издишвам пепел от ноздрите си за последен път и излизам от Чистилището с гордо вдигната глава.

За спомен си взех ключодържател-сувенир.

(без заглавие)

my, oh, oh, my
my heart is ripped off
my, oh, my
by the thought of you
and I scream love
inside
and the windows are your eyes
my, oh, oh, my
let me cry this night
let me (let me) be yours
(and only)
take it out, take my all out
tie me down
to yourself (forever)
scream, scream love with me
inside, outside
let me (let me) be
just for tonight
my, oh, oh, my
just for this night
love me as I do



изглежда супер зле, но в моя защита ще кажа, че го замислих като част от песен. ще го бележа като работа в прогрес, докато не намеря някой, който да направи музиката.

Just let me sleep in my room

Никога не съм предполагала, че зимата ще започне през октомври, нито че може да съм толкова уплашена за нещо, за което се опитвам да не мисля от една година. Това е първият пост от много време, който не преправям и чийто редове оставям цели. Гадната част е, че аз самата не се чувствам цяла и колкото и да искам да разбера какво ме прави непълноценна, нямам силата да си задам този въпрос. Вместо това стоя до 5 сутринта, слушам депресарски песни и се опитвам да се сетя глупава шега. Звучи по следния начин: "Майка и детето й минават с колата покрай ресторант, наречен "Емо", при което майката ведро казва: "Където храната се реже сама!"
Изобщо не е смешно, нали?
Вокалистът от песента повтаря: "I don't know where we are going now."
Таймингът ми се струва подозрителен. Освен това отново започнах да пиша в една колонка... Този стар навик да преобръщам всичко в поезия. Истината е, че моята поезия sucks. Това е официалният термин, с който учените определят непросъществували писатели като мен. Или поне аз използвам тази дума. От друга страна, какво знам аз? Никога не съм имала куража да покажа по-добрата част от изкуството си на света. Хелоу, сега съм и страхливец! Идва ми да си кажа "Whatever" сама на себе си и ако го направя тук, ще бъде като че ли наистина си говоря сама. Обзалагам се на 20 долара, че звуча жалко. + Канадски долари, който успее да ме убеди в противното, няма да съжалява, защото курсът на канадския долар е по-висок от този на американския. Whatever. Истината е, че ме е страх да си подам апликацията за университета. Вече ми казаха, че съм подходяща. Просто ме е страх. В друга провинция е, трябва да уча нов език (наново), и най-гадното от всичко е, че ще бъда сама. Лайк... съвсем сама. Колкото и да ми казват приятелите ми, че не е вярно, те грешат точно така, както грешаха и когато си тръгнах от България. А като стана дума за приятелите ми - вече не знам кой какъв ми е. С повечето се чувам веднъж на месеца, а с някои от тях не съм говорила от месеци. Предполагам, че последните не се класират в тази категория вече. Може би е време да приема горчивата истина, че с живота ми на дете е свършено. По-горчивата истина, с която все още се боря, е, че всички си тръгват в един момент. Ама и за тази битка вече не ми стигат силите...

"I was wrong..."

Sometimes you just sit and wonder...
How did you screw up things again,
or you try to figure out when did that happen.
But it doesn't matter why and how,
all that is important is that they just did.
You can cry all you want because of the mess
you're finding yourself in at that moment,
or you can take a deep breath and say to yourself:
"I was wrong, I'm sorry. I will never let
that happen again."
And you will mean it. To the last word.
For that is all you need to say to your broken heart.

Полет към себе си

Понякога - кога точно не знам -
се уморявам от света и въртежите му
в една и съща ос.
Това е времето, в което копнея
за неокосена ливада и сутрешна роса,
където да легна и да се слея със земята,
докато всички останали спят,
сгушени в пухените си одеала.
Копнея за аромата на изгрева -
най-упояващият аромат, който някога
се е пропивал в тялото ми.
Бленувам за онази тишина,
толкова плътна и болезнено искрена,
ала същевременно прозрачна
за шума, идващ изпод малките крачка на
щурците и мравките,
тръгнали по своя път.
Жадувам, силно жадувам за синьото на небето.
Птиците му, които се въртят в кръг
над мен като асиметричен ореол,
призоваващи ме, молещи ме
да се гмурна в техните красиви откровения;
да бъда една от тях -
грациозна и лекокрила.
А плешките ми, плача, да прилегнат
в пролуките между пясъка и камъните,
да се слеят прилично на парченца пъзел -
овехтял и разграбен от детските ръце,
но чудотворно събран в картина
за един последен път.
Не желание е това, а мечта -
за сила, за търпение, за свобода.

младите хора пишат поезия,
преплитат рими и броят срички...
аз обаче редувам мълчания
под формата на периоди и многоточия.
защо? ще запиташ.
защото аз съм като кучетата -
една човешка година е седем мои.
точният брой на годините ми е неясен,
но навярно е някъде между 126 и 133.
когато си минал 101-вата,
валутата ти е мълчания,
а мечтите ти са риби-клоуни в сериозен океан.

там най-опасният враг са акулите
на собствената ти съвест.

3 2 1

violet rain and vodka is all we have today
pour them down the pavement
and they'll slake beggar's thirst

pour them down the pavement
we don't need them anyway
for we are drowned men already
with blue knees

all things

all things I want you to know before you come back from nowhere:


(one)
bus stops are our castles
and cell phones are our white doves
carrying messages

(one)
you keep me down to the ground
though I've barely seen your face
my wings can rest for a moment

(one)
the sound of your "i miss you"
is the sad music in my heart in the mornings

(one)
the image of you smiling
makes me giggle like a 13-year old high school girl
(and I'm 37)

(one)
I wish I didn't try to resist you
and I wish I had the guts to go after you
and not after your shadow

(one)
I wish I really wished to let it go
because the truth is that
I actually don't want to
(I'm sorry)

(one)
above all things I want you to know that
I love the way you hug me
when we're about to part


because that's the point where my lines
come to an end